Етикет: Чудните мостове
Страница 1 от 1
Есен около Орехово, Чудните мостове и Косово
Есен около Орехово, Чудните мостове и Косово
9 ноември, 2015
Есента тази година беше особено продължителна и благодатна. Колкото и да се правя и мръщя, реалността е че до тук много се изкефих от репертоара на сезона. Хищни, протягащи се мъгли, ясни, слънчеви дни, обливащи склоновете в топли багри - до тук имахме всичко! За това рекохме да продължим с есенната серия и се събрахме сериозна компания - Димо, Краси, Рая и малкия Иво. За малко Мартин и Катя да дойдат и те, но коварен вирус ги повалил още предната вечер.
Есенни воали
Есенни воали
25 октомври, 2015
Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена :)
Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов "Взехме изпита от поправителната сесия" ;) Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо - оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия - за нула време станах целия мокър. Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички. От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността - и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето. Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене :) Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим... Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ... Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка. По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но... Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода... Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли - може да има някой читател със слабо сърце ;) Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце... Какво ти изчистване - да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране ;) Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен - така че може и това вече да е "къща за гости"... Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите... там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите. Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки :) Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме :) Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне :) Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално - вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках - няма да излъжа... Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали... Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки. Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох - там ще е! :) Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще :) Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново "хижа" в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро... От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо... В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация :) Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа. Стигнахме пещерата и... изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е... разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим. От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там... Единственото широколистно дърво по пътя :) Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона. От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник: Гледката от самия връх е всеобятна... Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти... На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от "Царя лъв" :) Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли :) В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище. Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово. Много доволна гледка... Само че не сега :) Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата :) Нищо - другия път повече.
Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов "Взехме изпита от поправителната сесия" ;) Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо - оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия - за нула време станах целия мокър. Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички. От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността - и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето. Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене :) Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим... Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ... Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка. По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но... Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода... Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли - може да има някой читател със слабо сърце ;) Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце... Какво ти изчистване - да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране ;) Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен - така че може и това вече да е "къща за гости"... Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите... там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите. Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки :) Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме :) Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне :) Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално - вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках - няма да излъжа... Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали... Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки. Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох - там ще е! :) Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще :) Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново "хижа" в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро... От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо... В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация :) Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа. Стигнахме пещерата и... изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е... разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим. От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там... Единственото широколистно дърво по пътя :) Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона. От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник: Гледката от самия връх е всеобятна... Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти... На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от "Царя лъв" :) Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли :) В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище. Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово. Много доволна гледка... Само че не сега :) Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата :) Нищо - другия път повече.
Страница 1 от 1
Архив
- 2024
+ 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008